Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A

На 9 май, когато пътната безопасност беше обявена за основен приоритет на правителството на Румен Радев, загиналите по пътищата бяха 139 души - 17 повече спрямо същия период на миналата година. Това се казва в официално становище на Института за пътна безопасност.

Според ИПБ вместо подобрение, към началото на месец август броят на жертвите достигна 270 души – 37 повече от 2025 г. Данните показват не овладяване на кризата, а нейното задълбочаване.

Пубикуваме цялата позиция без редакторска намеса:

Най-показателен е месец юли – месецът, в който МВР отчете най-мащабния контрол, най-много проверки и най-активната медийна кампания. Именно тогава бяха поставени няколко тревожни рекорда. Юли вече отчита 55 загинали, след като към статистиката бяха добавени и починалите впоследствие от получените при катастрофите травми. Тази бройка не е окончателна и най-вероятно ще продължи да нараства, тъй като част от тежко пострадалите все още се борят за живота си. Така юли се превръща в най-кървавия месец за последните три години.

Парадоксът е още по-голям, защото именно през този месец има 11 дни без нито една жертва – също рекорд за последните три години. И въпреки това повече от половината загинали са дадени само в шест дни. Това е характерно за нестабилна транспортна система, в която рискът не се управлява, а трагедиите идват на вълни и институциите единствено отчитат последствията.

Вместо държавата да говори за управление на риска, обществото беше залято с популистки лозунги от типа "Полицаите – вън от храстите!“. Подобни послания може да носят политически дивидент, но не спасяват човешки живот. Няма значение дали полицейският автомобил е зад храст, на мост или на открито, ако контролът не е насочен към поведението и местата с най-висок риск.

Още по-опасно е, че този популизъм дискредитира негласния контрол – един от най-ефективните инструменти, които законът позволява. Именно чрез негласен контрол европейските държави установяват използването на мобилни телефони, агресивното шофиране и останалите високорискови нарушения. Целта не е водачът да види полицая, а да знае, че може да бъде контролиран навсякъде и по всяко време.

България обаче продължава да заменя управлението на риска с медийни кампании. Дигиталният контрол не променя поведението на пътя. Променят го професионалният анализ на риска, негласният контрол и неизбежността на санкцията.

След близо три месеца, през които пътната безопасност беше обявена за основен приоритет на правителството, резултатът е безспорен – повече загинали, по-дълбока криза и все по-голямо обществено недоверие. Данните вече са произнесли своята присъда.

Политическият популизъм срещу експертното управление: Узурпацията на дебата

Парадоксът на политическото говорене: На думи политиците масово декларират, че "пътната безопасност е надпартийна кауза и чисто експертен въпрос, който не бива да се политизира“. На практика обаче те сами правят точно обратното – ползват всеки тежък инцидент или статистика за евтин пиар, политически остроумия, междупартийни атаки и себеизтъкване.

Квазиекспертиза и изземване на функции: 

В условията на крайно слаба, уплашена и некомпетентна администрация, политиците лесно изземват оперативните и експертните ѝ функции. Те започват да се правят на пътни инженери, контрольори и анализатори, без да притежават нито капацитет, нито експертиза за това.

Причината за системния провал: Управляващите политически гарнитури досега никога не оставиха експертите в правителството реално да лидират и управляват този процес. Когато политиката замества експертизата, резултатът винаги е институционален хаос, закъснели реакции и статистика, написана с жертви.

Време е правителството да признае, че сегашният модел е изчерпан, и да потърси външна експертна помощ, както направиха редица европейски държави. Защото с остарели управленски разбирания, политически популизъм, корупционни зависимости и отказ от прилагане на доказано работещи методи за управление на риска България няма как сама да обърне тази тенденция.

Пиарът не спасява животи. Спасяват ги професионалното управление на риска, негласният контрол и политическата смелост да се признае, че настоящият модел не работи.