Когато едно дете прекрачи училищния праг, то никога не влиза само. До него върви един малък свят — тих, крехък, истински. Светът, който не виждаме… но който говори във всяка стъпка. Всички забелязваме раницата на гърба му — тетрадки, учебници, кутия с обяд. Но има и друга раница. Тази, която се носи не на гърба…

а на сърцето. Това напомня на родителите си чрез публикация във Фейсбук профила си Дарина Герганова, логопед и психолог. 

Психологът обяснява, какво има в "невидимата раница":

думи, които е чул и още болят или топлят

въпроси, които никога не са изречени

мечти, които го будят вечер

страхове, които го правят тихо сутрин

В тази невидима раница има надежди:

"Дано успея днес.“

"Дано ме харесат.“

"Дано някой наистина ме чуе.“

И има тревоги:

"Ако сгреша?“

"Ако се смеят?“

"Ако пак не ме разберат?“

Там живее смелостта му.

А до нея — най-нежната му уязвимост.

Понякога тази раница е лека — пълна със смях, "браво!“ и увереност.

Но понякога тежи повече от всички учебници на света.

Тежи от самота.

От неразбрани сълзи.

От онова тихо "Исках да кажа… но не знаех как.“

Ето какво още обяснява тя: 

Детето може да се усмихва, а душата му да търси прегръдка.

Може да е смело отвън, а вътре да трепери.

И тогава… най-важното в света може да бъде само едно:

търпелив поглед

тихо "Виждам те.“

едно добро сърце, което казва: "Аз съм тук.“

Това струва секунда…

тежи по-леко от перце…

но може да промени живот.

Децата не учат само букви.

Те учат да дишат спокойно.

Да вярват, че са ценни.

Да усещат, че имат място.

Най-важният урок не е в тетрадката.

Той е в сърцето, което ги посреща.

Нежно. Търпеливо. Истински.

Бъди човекът, който олекотява невидимата раница.