Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A

"Благодаря Ви като майка, която отново може да бъде до децата си“. Това написа Една жена, кояго живее втори живот, благодарение на лекарите от ВМА.

ФОКУС споделя цялата история без редакторска намеса:

Днес Добромира отново прегръща децата си. Чува смеха им, прави планове заедно с тях и си представя дните, които им предстоят. Преди няколко месеца се е страхувала, че може да изгуби всичко това. Затова писмото ѝ до екипа на Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на ВМА започва с дата, която никога няма да забрави.

"На 16 март 2026 година животът ми получи втори шанс.“ На този ден професор д-р Никола Владов и професор д-р Васил Михайлов я оперират, като от черния ѝ дроб е отстранен тумор с тегло 3,5 килограма.

"В този ден професорите Владов и Михайлов, и целият екип направихте и невъзможното, за да ме върнете към живота. Отстранихте от черния ми дроб огромен тумор, но заедно с него отстранихте и страха, безнадеждността и усещането, че времето ми с най-скъпите за мен хора изтича.“

Добромира измерва преживяното с най-важното за нея — възможността отново да бъде майка до децата си, да присъства в живота им и да мисли за бъдещето: "Днес отново мога да ги прегръщам. Мога да ги гледам, да чувам смеха им, да бъда до тях и да мечтая за още много общи дни. За мен това не е просто резултат от една операция. Това е подарен живот.“

Добромира се обръща лично към двамата професори, за да им благодари за решението да поемат най-тежката битка заедно с нея. До знанията, смелостта и професионализма им поставя нещо, което е усетила като пациент в най-трудния си момент — тяхната увереност: "Няма думи, които да са достатъчни, за да изразя благодарността си към тях. Благодаря Ви за знанията, за смелостта, за увереността и за професионализма, с които поехте най-тежката битка заедно с мен. Благодаря Ви, че в момент, в който аз имах страх, Вие имахте вяра.“

Признателността й не спира до операционната зала. Тя помни и хората, които са били до нея преди операцията и през дните след нея. Отделя внимание на целия екип на отделението — за лекарите, медицинските сестри, санитарите и всички, които са се грижили за нея, докато се възстановява: "Благодаря Ви за грижите, за търпението, за човешкото отношение и за всяка дума, която ми даваше сили да продължа.“

Именно тези думи показват колко много може да означава човешкото присъствие, когато пациентът преминава през страх и несигурност. Добромира не пропуска нито голямото усилие на екипа, нито малките жестове, които са ѝ помогнали да издържи трудните дни: "Понякога човек разбира истинската стойност на живота едва когато усети колко лесно може да го изгуби. Аз имах този страх. А Вие ми дадохте възможност отново да живея.“

В края на писмото Добромира се връща там, откъдето започва нейният разказ — при семейството си и при дните, които отново може да сподели с него. Затова и последната ѝ благодарност звучи едновременно като признание към лекарите и като обещание да помни стореното от тях: "Затова днес не Ви благодаря просто като пациент. Благодаря Ви като човек, който отново има бъдеще. Благодаря Ви като родител, който отново може да бъде до децата си. Благодаря Ви за всеки един ден, който ми подарихте. Ще нося тази благодарност в себе си до края на живота си. От цялото си сърце — благодаря Ви!“