Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A

"Боли ме, че се опитваме да убедим обществото и самите себе си, че е нормално да се дърпат уши. Че това не било насилие, а част от възпитанието. Че малките деца "се лигавят“ и като цяло нищо не разбират. Разбират. Просто преживяват случващото се по различен начин от един пораснал човек". Това коментира в позиция до медиите общинският съветник от групата на "Продължаваме промяната-Демократична България“ в СОС Цветелина Заркин.

"Те още нямат думите, с които да обяснят страха, болката или унижението. Не могат сами да потърсят помощ или да си тръгнат. Показват ни от какво имат нужда чрез тялото, жестовете, плача, мълчанието и местата, на които търсят сигурност.

Когато едно дете се скрива под масата от близостта на друго дете, може би то не "се лигави“. Може би търси безопасно място. Тази нужда трябва да бъде видяна и уважена, а не детето да бъде издърпано, поставено на стол и дърпано за ухото, за да изпълни команда.

И когато ухото на едно малко дете е издърпано четири пъти за няколко минути, не можем да сведем случилото се до спор за възпитателни методи.

Още по-тревожно е колко бързо същото дете може да бъде определено като "агресивно“ и "проблемно“. Малките деца започват да разбират кои са и през отношението, погледа и очакванията на възрастните. Когато постоянно им показваме, че са лоши, трудни и опасни, увеличаваме риска те да започнат да се виждат и да действат именно така. Етикетът не описва детето. Той започва да го оформя.

Затова ме боли и от позицията на Борис Бонев - “единствения мъж“, както сам се определи в залата - че не възприема дърпането на уши като насилие.

Насилието не започва с тежкия побой и не свършва с един шамар. Възпитанието не е причиняване на болка, страх или унижение, за да бъде постигнато подчинение.

Детето не е проблем, който трябва да бъде овладян. То е човек със собствен вътрешен свят, достойнство и множество начини да общува, още преди да разполага с всички думи.

Яслата е едно от първите места, в които детето среща общността извън семейството. Там то трябва да се чувства сигурно, видяно и чуто. Да среща възрастни, които се интересуват какво стои зад поведението му, вместо просто да го направят по-удобно.

В Столичния общински съвет следва да работим за цялостна системна промяна, а не да спорим коя форма на насилие е достатъчно сериозна, за да я наречем насилие.

Тази промяна не се изчерпва с камери и проверки. Нужна е грижа, която подкрепя децата и им помага да пораснат мислещи, уверени и способни да разбират себе си и другите - а не просто изпълнители на команди.

Това означава да променим не само правилата, а и начина, по който гледаме на детето. Да обучаваме и подкрепяме хората, които работят с него. Да им осигурим условия да наблюдават, да разбират и да откликват, вместо да наказват. Да не приемаме послушанието за единствен белег на добро възпитание.

Камерите могат да покажат какво се е случило. Но няма да ни кажат каква грижа искаме да изградим.

Поне представителите на районната администрация имаха адекватна позиция - без омаловажаване и без опити физическото посегателство да бъде представено като нормален възпитателен подход.

Фактите по конкретния случай трябва да бъдат установени от компетентните органи. Но принципът не би трябвало да подлежи на разследване: Децата не трябва да се страхуват от хората, на които сме ги поверили. Те трябва да растат сред възрастни, които не изискват подчинение, а изграждат доверие", пише още тя в позицията си.